Обща администрация за психиатриите не е позитив

2% за тях от бюджета за здравеопазване са крайно недостатъчни, в Европа се заделя не по-малко от 5 на сто, казва д-р Владимир Трънов

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

- Не мога да направя прогноза за какво ще стигнат и за какво не. Ние, държавните психиатрични болници, сме свикнали да се справяме с малко средства. И тъй като не харчим нищо повече от това, което бе през 2025 г., смятам, че до края на 2026-та ще се справим. Това обаче не води до развитие, до подобряване на условията за лечение и грижа за психичноболните, които постъпват при нас.

- Как гледате на идеята на Министерството на здравеопазването администрациите на държавните психиатрични болници да бъдат обединени в една административна шапка? Сдружението на служителите в ДПБ заяви, че ако се стигне дотам, ще последват протести. Поддържате ли още това намерение?

- Едно такова обединяване на администрациите в една, според мен, не е рационално решение. Надявам се, че след едно по-широко обществено обсъждане, каквото ни увериха, че ще има, да не се стигне до приемането му. Аз съм дълги години в психиатричното здравеопазване и съм убеден, че една такава промяна няма да доведе до някакви позитиви, а по-скоро ще има негативи. Освен това, особено е и това, че финансирането е различно. По един начин е то за държавните психиатрични болници и по съвсем друг за центровете за психично здраве, известни от миналото като диспансери, както и клиниките и отделенията към университетските и многопрофилните болници. Ето защо не виждам, как биха се съчетали и сляли функциите на администрациите. Вероятно с това намерение се цели намаляване на разходите, но отново подчертавам, че това няма да доведе до позитив.

- Тази неравнопоставеност по отношение на финансирането е от години. Имате ли обяснение, защо?

- Стратегиите, които се правеха досега по отношение на психичното здраве така и не се състояха. Сега сме на поредната, която е преполовила мандата си. Тенденцията й да се разрастват центровете за психично здраве, като такъв има във всеки областен град, тоест да станат 28. Според мен, това е трудно постижимо, идеята е нерационална. Много трудно ще се намерят толкова специалисти, а за тези здравни заведения са нужни мултидисциплинарни екипи с лекари – психиатри, психолози, клинични психолози, социални работници, медицински сестри. Такива, като цяло, липсват в страната. Няма как тепърва много бързо нови да бъдат обучени и въведени в работата, във всяко едно създаващо се звено. Не бива да забравяме и съпротивата на обществото всеки път, когато се обяви, че някъде ще бъде направено защитено жилище за такива хора или дневен център. Иначе, на думи, всички сме много заинтересовани и искаме да ишм помогнем. Стигне ли се до мястото, където живеем, нещата се обръщат в другата посока. Колкото до финансирането на държавните психиатрични болници, то е на т. нар. „исторически бюджет". Аз работя вече 36 години в системата. За това време само финансирането на центровете за психично здраве се промени, като то е като това в отделенията на многопрофилните болници за активно лечение. За здравеопазване в психиатрията държавата дава 2% от бюджета за здравеопазване изобщо, което е недостатъчно. В другите страни, с които искаме да се равним, обичайно той е 5-8 на сто от общия бюджет за здравеопазване. При нас нещата биха се подобрили и с 4 процента.

- Почти всяка година, при посещение на правозащитни организации, включително и Европейският комитет против изтезанията се отчитат влошени условия – среда, лечение. Доколко реални са тези констатации, според Вас?

- Причината е, че все ни сравняват с добре оборудвани и добре окомплектовани с персонал и средства лечебни заведения. Тук, в Раднево, например, те виждат една болница без капиталови средства вече седем години. Естествено е да има изронени мазилки и неща, които смущават правозащитниците. И те пишат неблагоприятни неща за нас без да отчитат, че в нашите лечебни заведения персоналът е двойно по-малко, отколкото една болница в западна държава. Това създава допълнителни трудности в обслужването. Веднъж щатовете са по-малко, втори път – при нас работят предимно възрастни хора, в предпенсионна и пенсионна възраст, като това е особено валидно за медицинските сестри. Ние намираме много трудно нови кадри – все проблеми, които чужденците не могат да отчетат, да видят. Така се създава неправилната картина още повече, че при нас има и пациенти от т. нар. тип на „постоянно пребиваващите". Това са хора, които вече нямат нужда от болнична грижа, но те остават при нас, защото няма къде да отидат. Общо, към месец февруари, те са около 270 души в държавните психиатрични болници в страната. На практика излиза, че ние вършим и социална работа. Социалното министерство доскоро не правеше кой знае колко. От четири години работим по програма за устройване на т. нар. „постоянно пребиваващи", но резултатът към момента е минимален. Изготвят се оценки за тези хора, но места другаде за тях няма. Минава време, отново трябва да им правим съответните оценки. Отново няма места. Така оставаме в омагьосания кръг. Надяваме се проблемът занапред да започне да се разрешава най-сетне с изграждането на защитени жилища и центрове за тези хора. Финансирането ни никак не е щедро, идват нови постъпващи за хоспитализация особено след лятото – сезонът, в който немалко психични заболявания се проявяват или обострят. Въпреки всичко, ние полагаме усилия, работим и се грижим за нашите пациенти, но капацитетът ни не е безграничен. Тези проблеми неизбежно водят до своеобразно противопоставяне между нашите лечебни заведения и центровете за психично здраве. Вината не е в нас, нито в тях. Просто, натрупани са проблеми, чакащи разрешаване с години. Към всички проблеми се прибавя и липсата на регистър на психично болни с опасни прояви. Достъпът до него трябва да е ограничен и контролиран. Срещу него се обявиха преди време правозащитните организации, но сега се случва така, че изписан човек, развил криза и хоспитализиран в друг град, не може да разясни къде е лекуван още по-малко как. При такива случаи се налага да звъним във всяка една болница, за да разберем каква терапия е минал пациентът, за да имаме картина на заболяването му и да действаме съобразно най-доброто за него. Ето защо, регистър категорично трябва да има. Надяваме се най-сетне управляващите в сектор здравеопазване да обърнат внимание напсихиатричната помощ.