От създателя на папамобила до усмивките на децата

Пътят ѝ е белязан от дълбока, неизменна любов към хората. Още от малко момиче носи у себе си това вродено призвание – да помага, да усеща чуждата болка и да дарява топлина и човещина. "Медицинска сестра съм още след завършването си. От малка знаех, че искам да работя нещо такова, защото обичам хората и винаги виждам около себе си възможност да помогна".

 

Димитрина Ванчева е реанимационна сестра

 

в МБАЛ „Д-р Никола Василиев" в Кюстендил. Тук е от май тази година, но има зад гърба си повече от 25 години стаж в здравеопазването. Над 10 от тях са преминали в чужбина.
За нея всеки човек е не просто поредният пациент, "той е цяла Вселена, изпълнена с уникална история, която заслужава да бъде чута с отворено сърце". Дори в моменти на пълно изтощение, вярата ѝ в професията никога не угасва. Защото знае, че истинската медицинска сестра лекува не само с лекарства, но и с доверие, спечелвайки душата на човека срещу себе си. За нея това не е просто работа – тя не само измерва кръвното налягане или подава инсулина, тя вдъхва живот, разговаря и връща усещането за принадлежност.

 

Преди десет години съдбата я отвежда в Германия

 

в района на Щутгарт – място, където открива цял нов свят от възможности, култура и най-вече професионално развитие и съзряване. Преди това е трупала опит в Испания. Германия ѝ разкрива една различна, дълбоко хуманна страна на грижата за възрастни. Там тя се потапя в социалните дейности, където уважението към възрастните хора е издигнато в изкуство. "За възрастните хора се полагат много грижи, както за физическия им комфорт, така и емоционалното и психично здраве на всеки", спомня си сестра Ванчева. Разказва за домовете и хосписите не просто като институции, а домове с отворени врати, изпълнени с живот, детски смях и споделеност. "Организират се различни мероприятия за домуващите, за да може всеки от да се почувства ангажирани, а не изолиран. Повечето възрастни са благи, усмихнати. От друга страна срещите и разговорите с възрастните обогатяват и младите хора, които им гостуват, а и нас - сестрите, които бяхме там", разказва Ванчева. Имала е шанса да срещне хора с различни съдби и истории.

 

"Бил е инженер в "Мерцедес" и е проектирал папамобила

 

обясняваше подробностите колкото професионално, толкова и разбираемо, показа ми наградите си, снимки от подаряването на папамобила на папата. Тогава беше на около 80 г., много жизнен", спомня си сестрата.

И все пак, въпреки изградения живот в чужбина

заедно със съпруга и синa ѝ, корените започват да ги теглят обратно. Животът ги изправя пред загуби. Майките - нейната и на съпруга ѝ, остават сами и се нуждаят от подкрепа. Идва и тихата, но неумолима носталгия. "В началото бях сама, но после дойдоха съпругът и синът ми. Той завърши там училище. После стана така, че със съпруга ми загубихме бащите си, майките ни вече имаха нужда от подкрепата ни, а и носталгията... Решихме да се приберем. Сякаш и Европа вече не е това, което беше когато заминахме".

 

Завръщането я отвежда на предната линия

 

като реанимационна сестра в болницата в Кюстендил. След десетилетие, прекарано в социалната и здравната грижа, тя отново стъпва в динамичния, понякога пулсиращ от напрежение свят на реанимацията и интензивното лечение. Въпреки че е тук едва от няколко месеца, това, което разпалва искрата у нея, е забележителното внимание и чистото грижовно отношение към всеки пациент.

 

Екипът я приема с отворени обятия и топла

 

прегръдка, а съдбата дори я среща отново с колега от миналото – д-р Пламен Цолов, с когото са работили заедно преди години във Втора хирургия на Александровска болница.

Когато съблече престилката на медицинска сестра

Димитрина Ванчева търси покой и вдъхновение в малките неща. Душата ѝ си почива сред историческите забележителности (не само в България и Германия), пътешествия и най-вече величествените български планини.

 

Любовта ѝ към фотографията ражда

 

своя собствен стил още в сивата, често облачна Германия. "Много често гледах небето с надежда да видя слънце. Така започнах да снимам небето и облаците". Обича да снима природата, но сякаш най-голямата ѝ слабост остават децата – с тяхната чиста непринуденост и искрени усмивки, които тя с радост улавя през обектива си, за да запази запечатан още един миг от красотата на живота.